Балконът на госпожа Денева

Аз съм чистачка в блока на улица „Опълченска" в Русе от единайсет години и обикновено не се бъркам в чужди работи — човек, който мие стълбища от шест сутринта, се научава да гледа право пред себе си. Но тази история я гледах отблизо, защото пощенската кутия на госпожа Денева е точно до моя шкаф за парцали, и писмата ѝ минаваха през ръцете ми, преди да стигнат до нея.

Тя живееше сама на четвъртия етаж, в апартамент с онзи балкон, отрупан с мушкато, който през август мирише толкова силно, че се усеща чак на стълбището. Съпругът ѝ беше починал преди повече от петнайсет години, синът ѝ Пламен работеше нещо във фармацевтична фирма в Германия — Мюнхен или някъде там — и се връщаше може би два пъти в годината, обикновено за по два-три дни, винаги забързан, винаги с куфар на колелца, който тракаше по стълбите като влак.

Госпожа Денева никога не се оплакваше от него пред мен. Само веднъж, докато миех парапета на третия етаж, я чух да говори по телефона с приятелката си от партера — за едно погребение, на което ходили заедно, на съседа от осми блок. Каза нещо от рода на: „Виждаш ли колко цветя му донесоха? Толкова венци, че нямаше къде да стъпиш. А приживе го посещаваха веднъж годишно, на Коледа." После млъкна за момент и добави тихо: „Аз не искам така."

Не разбрах веднага какво е намислила. Чак след два месеца, когато занесох пощата ѝ — сметка за тока и един плик без марка, надписан на ръка, с нейния почерк — тя ми каза през открехнатата врата: „Марийке, това писмо е за сина ми. Ще му го дам, като дойде за рождения ми ден, но исках първо да го напиша, докато мислите ми са наред."

Не видях съдържанието му тогава. Но три седмици по-късно, когато Пламен дойде за седемдесетия ѝ рожден ден — по-рано от обикновено, с преждевременно оплешивяваща глава и същия трясящ куфар — аз тъкмо миех площадката пред нейната врата и чух през пролуката как тя му го чете на глас. Гласът ѝ трепереше на определени думи, но не спираше.

Тя му предложила, изглежда, нещо като сделка: вместо рози на гроба — една роза сега, докато може да я помирише. Вместо кафе с гостите на помена — кафе с нея, на масата в кухнята, с онзи локум с орехи, който правеше сама всяка есен. Вместо черен костюм на опелото — обикновена риза, каквато носи вкъщи. Вместо внуците да идват сериозни и мълчаливи с венец, да идват сега, да ядат сладолед от „Виенски двор" на ъгъла, да гледат заедно старите филми, дето тя пускаше на видеокасетофона от осемдесетте.

Чух го как мълчи дълго. После само каза: „Мамо, аз работя много." Тя не отговори веднага. Аз вече бях слязла на третия етаж с кофата, но звукът се качва по това стълбище като по фуния — акустиката е ужасна, всички го знаем — и я чух да казва: „Знам, синко. Затова ти пиша, а не ти говоря. За да имаш време да го прочетеш пак, когато работата ти позволи."

Мина повече от година. Виждах я по-рядко на балкона — коленете ѝ вече не издържаха стълбите добре, купувах ѝ хляб и сирене от квартала, когато слизах за смяна. Но нещо се беше променило у Пламен. Идваше по-често — не всеки месец, но поне веднъж на два, и не носеше вече куфар на колелца, а раница, сякаш идваше не на посещение, а просто се връщаше у дома.

Един неделен следобед през март го видях да седи с майка си на пейката пред входа — тя с шал на раменете, той с найлонова торбичка, от която стърчаха две пирожки от близката фурна. Не разговаряха за нищо важно, доколкото чух — за квартирата, за времето, за някакъв филм. Обикновени неща.

Последният път, когато я видях, беше през август тази година. Мушкатото ѝ цъфтеше както винаги, прекалено силно за балкон толкова малък. Занесох ѝ пощата и тя ми показа — почти скришом, сякаш се срамуваше от гордостта си — една снимка на телефона си, която Пламен ѝ бил изпратил: той и децата му на летището в Мюнхен, с билети за полет, тръгващи за нейния имен ден.

Не мога да ти кажа как свършва тази история, защото не е свършила. Госпожа Денева е още жива, слиза бавно по стълбите с бастуна си всяка сутрин да си купи вестник, и мушкатото ѝ продължава да мирише прекалено силно през юли и август. Знам само, че писмото, което тогава ѝ носих без марка, вече не стои в чекмеджето — тя ми каза, че го е дала на Пламен да си го задържи, „за да не го забрави, ако аз един ден го забравя първа."