Котката на Марин Петков

Тя драска, значи го мрази — така си мислех първите седмици. Казвам се Марин Петков, на четиридесет и три съм, монтьор съм в сервиз край Руски пазар в Пловдив, и тази история не е за това колко лошо съм се държал с една стара котка. Тя е за това как изглежда отвътре човек, когото всички после сочат с пръст.

Казаната Муна беше при нас дванайсет години — доведе я жена ми Венета от двора още преди да се оженим. Сивкава, с едно ухо накриво от стар бой с друг котарак. В началото беше гальовна, спеше в краката ни. После остаря, и всичко се обърна.

Аз не съм живодер. Но живеех в онзи апартамент на "Копривщица", четвърти етаж без асансьор, двайсет и осем квадрата, и в един момент животното просто спря да бъде онова коте, което помнех. По нощите започна да вие — не мяучи, а точно вие, в един и същ час, около полунощ. Будеше съседите. Баба Съба отдолу чукаше с метла по тръбата за парно. Венета спеше като заклана, аз ставах по три-четири пъти на нощ, а на сутринта трябваше да съм трезв зад волана на диагностичния стенд.

Веднъж посегнах да я прибера от прозореца и тя ми разкървави цялата длан — осем драскотини, две дълбоки. Показах й ги на Венета.

— Виждаш ли с какво живея? — казах й. — Не издържам повече.

— Гена, тя е стара. Боли я нещо.

— Е, и аз съм жив човек, не само тя.

Интернет ми подхвърли една глупост — че старите котки сами си тръгват да умрат някъде на тихо място. Повярвах си го, защото ми беше удобно. Казах на Венета, че така е по-добре за Муна — да я пуснем, да си отиде където иска, без чужди ръце да я насилват към ветеринар, когото тя вече мразеше до смърт.

— Това не е освобождаване, Гена. Това е изхвърляне.

— Или аз, или котката. Избирай.

Изрекох го и веднага ми прилоша от собствения си глас. Но не се отказах. На другата сутрин я свалих долу, до контейнерите на ъгъла с "Дунав", увих я в едно старо одеяло, което Венета искаше отдавна да изхвърли. Тръгнах си, без да се обръщам — не защото не ме беше грижа, а точно обратното: ако се бях обърнал, нямаше да стигна до асансьора.

Три дни не казах на Венета истината колко близо е контейнерът до блока. Тя разбра сама, когато отиде да изхвърли торба с боклук и видя одеялото — вече празно.

***

Онова, което аз не видях, го научих по-късно, на части, от съседката на партера, която познаваше момичето от третия вход. Една млада двойка — Иван и Радостина, скоро нанесли се, правели ремонт — заварили Муна на одеялото, едва жива, с крака, които не я държат. Прибрали я. Завели я на ветеринар на "Васил Левски", платили преглед и инжекции — осемдесет и пет лева само за първия път, после по четирийсет на месец за хранителни добавки и капки за стави. Жената, Радостина, искала да я даде за осиновяване, защото обещала на мъжа си, че котката е временна. Но на всеки, който идвал да я гледа, казвала истината за възрастта — и всички се отказвали. Чух, че веднъж изричала направо: "Тя дращи, вие по нощите, не е играчка." Отблъсквала е нарочно — така ми обясни съседката, със смях, сякаш е знаела през цялото време накъде отива това.

И накрая Муна останала у тях. За постоянно.

Венета не ми проговори нормално близо месец. После дойде при мен с папка в ръка — документите за ипотеката на апартамента, който бяхме купили заедно преди шест години, с нейно име и моето, петдесет на петдесет, деветдесет и две хиляди лева остатък по кредита.

— Марин, аз няма да живея повече с човек, който изхвърля живо същество на боклука, защото му пречи. Утре ходя при нотариус да прехвърля моя дял на сестра ми Милка. Тя ще изплаща заедно с мен вноските, аз се изнасям при нея в Асеновград. Ти оставаш тук, плащаш си ипотеката сам — или го продаваш.

Опитах се да й обясня за безсънните нощи, за драскотините, за диагностичния стенд и сутрешната смяна. Тя ме изслуша, без да ме прекъсне, после затвори папката.

— Знаеш ли кое е най-лошото? Не че остаря котката. А че остаря ти, Гена, по-рано отколкото тя — в главата. И реши, че старите стават за боклука.

Апартаментът продадох през март тази година за седемдесет и една хиляди лева — цената падна, защото пазарът в Пловдив се обърна, а и бързах. Платих остатъка по кредита, прибрах разликата, нямаше от какво да се гордея.

Муна я видях веднъж повече, случайно, на "Васил Левски" пред ветеринарната клиника — Радостина я носеше в преносима чанта за преглед. Котката беше дебела, лъскава, спеше в чантата спокойно, сякаш никога не беше вила по нощите. Радостина ме позна, кимна ми хладно и влезе вътре, без да спира.

Стоях на тротоара пред клиниката десетина минути. После си тръгнах пеша до спирката, защото колата вече не беше моя.