Пимпо всеки ден се връщаше в приюта. Мислех, че не ни обича, но той просто не можеше да изостави приятел

Анна, Пловдив.

Преди месец, в една ноемврийска сутрин, когато от Марица лъхаше на мокри листа, отидохме в приюта. Зоя навърши седем години и от половин година молеше за куче. Избра Пимпо – треперещо кутре с размера на чанта, с едно черно ухо и кехлибарени очи, които гледаха така, сякаш постоянно се извинява за съществуването си. На врата му имаше протрит парцал от въже, сякаш някога го бяха връзвали край релсите.

Осиновяването отне по-малко от час. Попълних формуляра, показах си личната карта, преведох двеста лева по сметката на приюта. Магда, доброволка с дредове и обеца на веждата, ми подаде повода и каза: „Много чувствително куче е. Дайте му време.“

Първите три дни Пимпо лежеше в ъгъла на коридора, дори не поглеждаше паничките. Мартин мърмореше, че кучето е в депресия. Зоя му носеше плюшените си играчки, а той само заравяше нос във вратата. Свиваше ми се гърлото.

После изведнъж се пречупи. Започна да яде, да върти опашка, да спи на дивана. Зоя всеки ден го рисуваше с тебешир на тротоара пред блока в Кючука. Съседката, баба Радка, казваше: „Е, най-сетне си имате куче.“ Беше хубаво. До четвъртък.

В четвъртък сутринта, когато Мартин излезе за топли кифли от пекарната на ъгъла на „ Александър Стамболийски“, вратата не се затвори докрай. Пимпо изхвърча като торпедо. Цял час обикаляхме квартала – Зоя с плач, аз с ключовете в ръка, Мартин на колело. Най-накрая се обади съседът от съседния вход: „Тук е, пред портата на приюта, такова малко сиво кълбо.“

Прибрах го, занесох го вкъщи. Помислих си – глупаво съвпадение. Но на следващия ден, щом Зоя се върна от училище и отвори портичката, Пимпо пак духна. Пак приюта на булевард „Васил Априлов“. Пак го чакаше пред портата.

На третия път, щом чу щракването на резето, вече го нямаше. На кухненския перваз стоеше недопита чаша чай, която си бях приготвила в седем. Не успях да я изпия, защото Пимпо пак бягаше. Реших да го проследя.

Облякох старото си непромокаемо яке, пъхнах ключовете в джоба и тръгнах след него. Нарочно оставих портичката открехната. Мартин само повдигна вежди над лаптопа – не възрази.

Пимпо не тичаше напосоки. Вървеше по позната пътека: през двора зад гаражите, където рижата котка на съседите се грееше до контейнерите, после покрай оградата, обрасла с дива лоза. На нивото на моста над Марица спря, огледа се и пресече платното. Аз – приклекнала зад жив плет, с маратонки, мокри от росата – го следвах като детектив от евтин сериал.

При приюта не спря на главната порта. Мина отстрани, където в телената мрежа зееше дупка колкото юмрука ми, и се провря вътре. Промъкнах се след него, молейки се никой да не ме забележи.

Подмина вестибюла за кучета, редицата зелени колибки и спря при последната клетка. Отвътре изтича друго куче – малко по-голямо, с по-дълги крака и по-светла муцуна. Заскачаха едно върху друго, заближеха се по муцуните, заскимтяха. После двете се свиха на кълбо върху купчина слама и заспаха, допрели носове.

Стоях като заковата. Забелязах, че на врата на другото куче виси същото протрито парче въже, каквото имаше Пимпо, когато го намериха. Не беше случайност.

Прибрах се вкъщи и разказах на Мартин. На следващия ден отидохме в приюта двамата.

Магда ни посрещна с усмивка. Когато разказах историята, тя въздъхна и ни поведе към онази клетка. Другото куче – оказа се – се казваше Бобо и беше постъпило в приюта в същия ден като Пимпо. Намерили ги заедно, вързани за една семафорна стълба в Столипиново.

– Бяха неразделни – каза Магда, галейки Бобо зад ухото. – Когато Пимпо замина с осиновителите, Бобо спря да яде. Виеше цели нощи. Ветеринарите мислеха, че е в депресия. А сега… – посочи двете копнеещи муцунки – …сега Пимпо се връща при него всеки ден.

Мартин гледаше Бобо, стиснал челюсти. Зоя по това време беше на училище, но знаех какво щеше да каже. Тя просто щеше да го вземе на ръце.

– А ние… – започнах. – Бихме ли могли да го вземем?

Магда повдигна вежди. – Разбира се, но знаете ли, двойна отговорност. И двойна такса.

Същия ден попълних втори формуляр. Показах лична карта, служебна бележка за доходи. Мартин извади от портфейла двеста лева – точно колкото за Пимпо. Подписах договора за осиновяване. Този път за Бобо.

Когато Бобо за пръв път излезе от клетката, спря на прага, сякаш не вярваше. После видя Пимпо да го чака до оградата и просто се втурна да бяга. Двете започнаха лудо да се поздравяват, да се въргалят в калта, да лаят.

Прибрах се вкъщи с две кучета на повод. Пеша, по моста над Марица, с вятъра, духащ откъм реката, и найлонова торба с кучешки принадлежности в ръка. Вместо букет и бонбони, до крака ми трепереха две кучешки кълбета и сърце, пълно със странно облекчение.

Когато отворих вратата на апартамента, Зоя изписка. „Мамо, две кученца!“ – и седна на пода, а те заближеха лицето й. Мартин стоеше на прага на кухнята с онази недопита чаша чай, която още стоеше на перваза, и ни гледаше с изражение, сякаш казваше: „Е, жено, сега имаш две.“

Вечерта легнаха в едно легло, свити в стегнато кълбо. Пимпо подпря муцуна на гърба на Бобо. Бобо въздъхна насън. Из целия апартамент се носеше мирис на мокра кучешка козина и на баница с мая, която бяхме пекли със Зоя следобед.

Зоя седна до постелката, уви се с одеялото и ми прошепна: – Мамо, те вече никога няма да бъдат сами, нали?

Не отговорих веднага. Налях си останалия изстинал чай от чашата, която от сутринта стоеше на перваза, и седнах на пода до дъщеря си, гледайки как двете муцунки се повдигат и спускат в един и същ ритъм на дишане.