Автобус в седем, морето в три

– Морето се отменя. Майка пристига. – Тихомир дори не остави телефона, докато го казваше. Стоях в средата на коридора с нов плажен чадър – още с етикета, купен вчера от „Технополис“ на разпродажба.

– Как се отменя? Имаме автобус от Пловдив до Слънчев бряг след три дни. Платен депозит хиляда и двеста лева, Тихомире. Без връщане.

Той се настани на облегалката на фотьойла. Винаги сядаше така, когато разговорът не вървеше накъде трябва.

– И какво да направя? Тя вече си е купила билет за влака. Ще дойде във вторник.

Девет години сме женени. И девет години не съм виждала морето освен като снимка на телефона. Първата година – сватбено пътуване до Слънчев бряг, два дни, защото баба Йорданка се обадила и казала, че й се вие свят. Върнахме се веднага. Оказа се, че просто е забравила да си изпие хапчето за кръвно – аз съм медицинска сестра, такива случаи чувам всеки ден в кабинета.

Оттогава – все едно и също. Трети път за девет години баба Йорданка се появяваше точно когато купувахме билети.

– Тихомире – седнах до него, опитвайки се да говоря спокойно. – Спестявах за това пътуване половин година. Взимах допълнителни дежурства в болницата. Нощни смени.

– Виждам – гледаше в телефона. – Но мама е сама. На седемдесет и две е.

Знаех, че баба Йорданка живее в Пловдив, в собствен двустаен апартамент, със съседка, която наминава всеки ден. Знаех, че сама носи пазарските си чанти, сама прави туршия за зимата – по петнайсет буркана. И че всяко нейно „идване“ започваше с обаждане до сина: „Тихомирчо, писна ми да стоя сама.“ Седмицата се разтягаше на две, три пъти – на цял месец.

– Иди сам, посрещни майка си – казах. – Аз ще отида с Деница.

– Без съпруг? – той се изправи, сякаш бях предложила нещо непристойно. – Не. Ние сме семейство. Заедно или никак.

И отстъпих. Четвърти път.

Баба Йорданка живя у нас две седмици. За два дни преразпредели всичко в кухнята, каза, че завесите ми са „парцали за болница“, не за дом. Донесла бели тюлени завеси от вкъщи. Свалих ги без дума, окачих моите – ленени, цвят на суха пшеница, купувах ги два месеца, за да пасват на дивана. Тя се обади на сина си направо от коридора: „Снаха ти ме гледа като никоя.“

Тихомир се върна от работа по-рано. Вратата тресна така, че Деница подскочи в стаята си.

– Какво си направила?

– Окачих собствените си завеси. Това е моят дом.

– Нашият! Но решението някак винаги го взима майка ти – казах аз.

Той не отговори. Отиде в стаята й.

Вечерта Деница дойде при мен в кухнята с учебник в ръце.

– Мамо, той всеки път сам й се обажда. Преди пътуванията. Чух го през стената.

Отворих бележника в телефона и преброих. Сватбеното пътуване – осемстотин лева. Гърция, преди две години – две хиляди триста лева. Родопите, миналата пролет – шестстотин лева. Слънчев бряг този път – хиляда и двеста. Общо – почти пет хиляди лева за девет години. Всичко изгорено. А Тихомир през същото време два пъти бе водил майка си на Банкя на общи пари.

Месец по-късно баба Йорданка се появи отново – без обаждане, с чанта и буркан туршия. „Тихомир каза, че си сама вкъщи.“ У мен на чай беше дошла Мария от работа, точно седяхме в кухнята с вино и сирене.

– Бабо Йорданка, вие пътувате ли? – попита Мария от чисто любопитство.

– Разбира се! Банкя, минерални бани, планината. А майката на Деница никъде не ходи. Млада, здрава, а си седи. Сама си е виновна.

– Защото всеки път, щом купим билети, вие пристигате – казах спокойно. – Четири пъти за девет години. Пет хиляди лева без връщане. Броила съм.

Тя застина с чашата на половина пътя. След двадесет минути пристигна Тихомир.

– Защо унижаваш майка ми пред чужди хора?

– Казах цифри, не обиди.

– Извини се – рече той.

– Не – свалих очилата си и ги почистих с ръба на блузата. – Не ще.

Той взе якето и отиде при майка си за три дни. Върна се без извинение, просто седна да вечеря. После започна да ме наказва с мълчание – кратко, през Деница: „Питай майка къде е ризата ми.“ И аз започнах да действам мълчаливо: отворих отделна сметка в ДСК, за която той не знаеше, и всеки месец превеждах там по триста лева от заплатата си.

За година се събра достатъчно. През април купих два билета за автобус до Слънчев бряг, с възможност за връщане, и резервирах апартамент в Booking за девет нощувки. Казах на Тихомир – хайде този път заедно, през юни, вече всичко съм намерила. Той се изненада, но се съгласи.

Четири дни преди пътуването той седна на масата, остави телефона с екрана надолу – вече познавах този жест.

– Мама идва. Вдругиден.

– Ти ли й се обадил и й разказал за нашите планове?

Той извърна поглед. Да. Обадил се сам.

– На седемдесет и три е.

– Седемдесет и две – поправих го. – И морето никъде няма да избяга, нали?

Точно това беше казал. Кимнах, излязох в кухнята и се обадих в туристическата агенция – потвърдих, че тръгваме двете с дъщерята.

Сутринта, деня преди заминаването, събрах два куфара. Сложих личната карта на Деница, здравноосигурителната книжка, разпечатка на резервацията. Написах бележка на лист от бележника и я оставих на масата до чашата на Тихомир: „Отиваме с Деница на море. Ще се върнем след десет дни. Посрещни майка си. Имаме нужда от тази отпуска. Елена.“

Деница мълчаливо сложи в раницата бански костюм и книга. На прага попита:

– Мамо, а татко ще се ядоса?

– Да.

– И какво от това?

– И нищо.

В автобуса изключих телефона за един час. Когато го включих – дванадесет обаждания от Тихомир и три съобщения от баба Йорданка: „Какво си направила“, „Върни детето“, „Няма да го оставя така“. Прибрах телефона в чантата. През прозореца летяха царевични поля, после борови гори, после – солта във въздуха, която усещаш километър преди морето.

Морето беше топло и спокойно, точно както обещаваше прогнозата. Девет нощи живяхме в стая с балкон, ядохме мекици на крайморската алея, Деница за пръв път в живота си сама ми намаза гръб с плажно масло, сериозно, като медицинска сестра на пациент.

Когато се върнахме, в хладилника стояха буркани с туршия от баба Йорданка. Бележката все още лежеше на масата – Тихомир не я беше разчистил. Той седеше в стаята, погледна ни и мълчаливо отиде в спалнята, затвори вратата.

Оттогава спи на разтегателния фотьойл в хола. Говори с мен през Деница. Баба Йорданка се обажда всяка вечер, и през стената се чува: „Синко, тя не те цени.“

Подадох документи за прехвърляне на ипотеката на свое име – с Тихомир я бяхме взели заедно за апартамента, изплатени бяха деветдесет и два процента, оставаха осем. В нотариалната кантора на булевард „Руски“ оставих на бюрото нотариалния акт, служебна бележка за доходи и молба за разпределяне на дял: сега половината от апартамента е записана на Деница, а не ще чака някой друг да реши вместо мен кому какво се полага. Папката с документите поставих на горния рафт на гардероба, там, където преди лежаха тюлените завеси на баба Йорданка.

Тихомир разбра за това от писмо на нотариуса, пристигнало на електронната поща, обща за комуналните плащания. Прочете мълчаливо, остави телефона с екрана нагоре за пръв път от месец.

– Сериозно ли си направила това без мен?

– Сериозно – казах. – Както и ти правеше всеки път без мен, когато се обаждаше на майка си.

Той не каза нищо повече. А аз започнах да събирам куфар за следващото лято – вече отсега, през октомври, за да не остане на никого време да се обади.