Очите на Лора нямаха лудост

Иван Манолов беше човек, който разбираше конете повече от хората. Той беше на шейсет и две, собственик на малко ранчо в подножието на Родопите, на десетина километра от Чепеларе. Кобилата Лора беше неговото всичко. Беше я отгледал от новородено жребче, когато майка ѝ умря при раждането. Той я кърми с шише, топлеше я с одеяла през лютите планински зими и я научи да се доверява на човешката ръка.

Лора беше червеникавокафява, с дълга рижава грива и интелигентни тъмни очи. Познаваше стъпките на стопанина си отдалече. Когато Иван влезеше в конюшнята, тя тихичко изцвилваше и протягаше муцуна към джоба му, където винаги имаше резенче ябълка. Никой не беше виждал този кон да прояви агресия. Абсолютно никой. Затова в онзи четвъртък вечерта, когато нещата се объркаха, никой не беше подготвен.

Беше началото на септември. Слънцето вече беше залязло зад хълмовете и въздухът миришеше на суха трева и борова смола. Иван тъкмо беше приключил с работата и реши да провери Лора преди да заключи конюшнята. Взе стария петролен фенер, защото електричеството в дървената постройка беше капризно. Отвори тежката врата и влезе.

— Лоро, момичето ми — подвикна той тихо.

Обикновено тя отвръщаше с тихо пръхтене. Но сега се чу само напрегнато шумолене на слама и остро, високо изцвилване. Иван вдигна фенера. Кобилата стоеше в далечния ъгъл, цялата напрегната. Ушите ѝ бяха прилепнали назад, а ноздрите ѝ потрепваха. Очите ѝ блестяха в полумрака — не с познатата нежност, а с див, панически страх.

— Какво има, момиче? — Иван пристъпи напред, без да подозира нищо.

И тогава се случи. С един мощен скок Лора се хвърли към него. Иван нямаше време дори да реагира. Едрото тяло на коня го притисна с пълна сила към грубата дървена стена. Гръбнакът му изпращя от удара. Фенерът падна на каменния под и угасна. В пълна тъмнина Иван усети как огромните гърди на Лора го приковават. Чуваше дъха ѝ, усещаше мириса на кон и пот, и нещо още по-страшно — тежките удари на копитата ѝ по пода, които разтърсваха цялата конюшня. Слама и трески хвърчаха навсякъде. Изглеждаше, че животното е полудяло окончателно.

— Лора! Престани! — извика той, но гласът му се удави в шума.

Той направи опит да се измъкне. Плъзна се надолу, опитвайки да пропълзи под корема ѝ, но тя го блъсна с хълбок и го отхвърли настрани. Озова се притиснат до дървената преграда. Чу хрущене на дъски, разбра, че ребрата му може да не издържат. Някак си, с инстинкт за самосъхранение, той се претърколи към вратата. Ръката му напипа ръба, той се изтласка навън и затръшна вратата с все сила. Падна на колене в прахта и тежко дишаше. В ушите му още отекваше лудото трополене и ржание отвътре.

Работникът Стоян веднага дотича от къщата. Беше градинар и коняр в едно, млад мъж от съседното село.

— Какво става, бай Иване?! — викна той изплашено.

— Лора… тя… — Иван не можеше да си поеме дъх. — Тя ме нападна. Побесня.

Стоян не повярва. Познаваше този кон от години. Но когато двамата се приближиха отново до вратата, отвътре се чу такова силно изцвилване и тежки удари с копита, сякаш кобилата искаше да срути цялата постройка.

— Виках ветеринар — каза Стоян притеснено. — Утре сутринта доктор Димитров ще я прегледа. Не влизай вътре. Това не е наред.

През нощта Иван почти не спа. Седеше на старата веранда, загледан в тъмната конюшня. Чуваше как Лора от време на време цвили тревожно и тропа. Сърцето му се късаше. Не можеше да повярва, че тя го е предала така. Мислите му се въртяха в кръг: дали не е бясна? Дали не е болна от нещо друго? Ако е бясна, ще трябва да я приспят. Тази мисъл го удари като камшик. Нямаше право да рискува живота на други хора. Ако Стоян влезеше и пострадаше… не можеше да си го прости.

На сутринта дойде доктор Димитров — опитен ветеринар с побеляла брада, който обслужваше всички ранчови животни в района. Той опита да влезе в конюшнята, но Лора го посрещна още по-агресивно. Дори хвърли старата тенекиена кофа с муцуна. Докторът излезе разтреперан.

— Има нещо сериозно, Иване — каза той, бършейки чело с носна кърпа. — Не мога да я прегледам. Трябва да я упоим от разстояние, за да разберем какво става. Но ако е бяс…

Думите му увиснаха във въздуха. Иван поклати глава.

— Не искам да я приспивам така. Тя не е луда. Аз я познавам. Тя беше нежна като агне.

— Иване, разбери — докторът сложи ръка на рамото му. — Ако е бяс, заплахата е реална. Може да се заразиш ти, Стоян, всеки, който влезе. Законът е такъв. Имаме отговорност.

Стоян, който мълчеше досега, се обади:

— Може да пробваме да влезем двамата. Аз ще я разсея от едната страна, а вие, бай Иване, вижте какво става в дъното. Може да има нещо, което я плаши. Мишки, нещо… Тя не е зла.

Иван се замисли. Всъщност, той не беше проверил ъглите на конюшнята онази вечер. Беше твърде зает с бягството си. Кимна.

— Добре, но внимавай. Аз няма да я нараня. Просто ще погледна.

Лекарят остана отвън с готовност да извика спешна помощ. Стоян открехна вратата бавно. Лора веднага се изправи на задни крака и изцвили заплашително, размахвайки предни копита. Стоян отскочи назад. Но в същия миг Иван влезе отстрани и бързо се заоглежда, докато животното беше фокусирано върху градинаря.

В далечния ъгъл, под старото дървено корито с вода, нещо помръдна. Иван замръзна на място. Това беше дебела пепелянка, свита на топка върху купчина слама. Очите ѝ проблясваха студено в мрака. Тя беше отровна, една от най-опасните змии в Родопите. Логиката на всичко проблесна в ума му като светкавица.

— Стояне! — извика той. — Тук има змия! Пепелянка!

Лора изцвили отново, но този път сякаш с разбиране. Тя продължаваше да стои между Иван и змията, сякаш го предпазваше. Иван разбра всичко. През цялото това време тя не е била луда. Тя го беше спасявала. Оная вечер, вместо да му позволи да пристъпи направо върху змията в тъмното, тя го беше притиснала до стената, за да го предпази. После беше пазила конюшнята с цената на собствените си сили, за да не влезе никой и да не пострада от отровното влечуго.

— Излизайте бързо! — нареди докторът, който също видя змията от входа. — Не я дразнете!

Тримата излязоха и затвориха вратата. Стоян изтича до селото и доведе местния ловец, който дойде с дълги щипци и специална торба. Внимателно и сръчно той улови пепелянката, която съскаше и се гърчеше. Оказа се, че змията е била там от дни, привлечена от топлината и гризачите, които се криеха в сламата, складирана в далечния ъгъл на конюшнята.

Когато всичко свърши и въздухът се избистри, Иван влезе сам в конюшнята. Лора стоеше, изтощена, с наранени от тропането крака и леко разкървавено копито. Но очите ѝ вече бяха меки и познати. Тя пръхна тихо и протегна муцуна към джоба на дрехата му. Иван извади резенче ябълка и внимателно ѝ го подаде на дланта си. После прегърна здравата ѝ шия с две ръце и зарови лице в дългата рижава грива. Не каза нищо. Само усети как топлината на животното го успокоява, а сърцето му най-после забави своя бяс.

А отвън септемврийското слънце се издигаше над Родопите и доктор Димитров вече превързваше копитото на Лора със спокойна усмивка.