Стълбата на Мила

Тридесет и седем стъпала до тавана на къщата в Копривщица — Мила Ненова ги беше броила поне хиляда пъти през последните осем месеца. Всяка сутрин в шест и половина, преди да отвори шивашкото ателие на "Дядо Либен", тя изкачваше същите тридесет и седем стъпала до стаята, където майка й Радка лежеше вече неподвижна след инсулта.

Не за аплодисменти го правеше. Никой не броеше тия стъпала освен нея.

Сестра й Диана живееше в Пловдив, на сто и десет километра, и се обаждаше веднъж седмично — в неделя вечер, точно в осем, все едно беше запис. "Как е мама?" — питаше, а Мила отговаряше кратко, защото знаеше, че след третата минута Диана ще спомене нещо за работата си в счетоводната кантора, и разговорът ще свърши от само себе си.

Осем месеца Мила плащаше сама всичко — тристате лева месечно за памперси, лекарства и физиотерапевт, който идваше два пъти седмично. Ателието едва изкарваше толкова. Беше продала старата си "Шкода Фабия" през март, за да покрие една по-скъпа терапия, и оттогава ходеше пеша до магазина за хляб на ъгъла, покрай пейката, където дядо Насо винаги хранеше същото куче — рунтав пес без име, който я поглеждаше сутрин, сякаш и той броеше дните.

В неделя, на четиринайсети септември, Диана се обади не в осем, а в единайсет сутринта. Гласът й беше друг — прибързан, стегнат.

— Мила, трябва да говорим за къщата.

— Каква къща?

— Мамината. В нотариалния акт стоиш само ти, но по закон ми се полага половината. Адвокатът ми каза…

Мила седна на третото стъпало отдолу — там, където дъската скърцаше — и не каза нищо няколко секунди.

— Ти не си стъпвала тук от Великден — рече накрая. — А сега имаш адвокат.

— Не е честно да останеш само ти собственик, защото си се грижила за нея.

— Не е за честно, Диана. Затова полагах грижите — защото трябваше някой.

Диана затвори, преди Мила да довърши изречението.

Следващите три седмици минаха в тишина, каквато не помнеше — само шумът на шевната машина долу и дишането на майка й горе. Радка вече не говореше след инсулта, но очите й следяха Мила из стаята, докато й сменяше чаршафите или й четеше някоя стара статия от вестника "Труд", запазена от осемдесетте.

На пети октомври дойде писмо от нотариус в Пловдив — Диана искаше да открие дело за делба на имота. Мила прочете писмото два пъти на прага, после го остави на масата до купа с червени чушки за пълнене, които не успя да довърши тази вечер.

На осми октомври Диана дойде лично — с колата на мъжа си, сив "Фолксваген Пасат", паркиран накриво пред портата. Влезе, без да поздрави дядо Насо на пейката, право в кухнята.

— Продай къщата и ми дай моята половина. Сто и осемдесет хиляди лева струва, значи деветдесет на мен.

— Мама е горе, Диана. Жива е.

— Знам, че е жива. Не искам да я местя. Искам само парите ми, докато сме живи и двете и можем да ги ползваме.

Мила стана, отиде до бюфета, извади папка, вързана с гумена лентичка — документите, които беше събирала осем месеца: разписки от аптеката на "Хаджи Ненчо", фактури от физиотерапевта, банкови извлечения от продажбата на колата.

— Виждаш ли това? Триста лева на месец, осем месеца. Две хиляди и четиристотин лева от моя джоб, докато ти пращаше по едно есемес на "Осми март".

— Това не отменя правото ми на дял.

— Не отменя. Затова ти нося друго предложение.

Мила отвори папката и извади лист, който беше подготвила предната вечер с адвоката си — Свилен Тодоров, когото беше наела с последните спестявания.

— Прехвърлям ти твоя дял от къщата. Целия, безплатно, веднага — при едно условие. Оттук нататък physiotherапевтът, памперсите и лекарствата ги плащаш ти. Всеки месец. С банков превод, за да остане следа.

Диана замълча над листа.

— Не мога да плащам всеки месец, аз имам ипотека.

— Тогава не можеш и да искаш дял от нещо, за което не плащаш нищо.

Настъпи момент, в който единствения звук в кухнята беше капещият кран, който Мила така и не беше стигнала да поправи.

— Добре — каза накрая Диана, — задръж къщата. Но не очаквай да идвам всяка неделя.

— Не съм и очаквала.

Диана си тръгна същия следобед, без да се качи горе да види майка си. Мила остана в кухнята с папката отворена, после я затвори с гумената лентичка и я прибра обратно в бюфета — до онази снимка от Гергьовден преди петнайсет години, на която трите бяха седнали на същата стълба, преди тридесет и седемте стъпала да разделят живота им на горе и долу.

На другата сутрин Мила се качи по стъпалата, отвори прозореца в стаята на майка си да влезе есенният въздух с мирис на прясно окосена трева от съседния двор, и седна до леглото с чаша топло мляко.

— Оправихме нещата с къщата, мамо — каза тя, докато оправяше възглавницата. — Всичко е наред сега.

Радка не отговори, но пръстите й леко стиснаха ръкава на дъщеря си — жест, който Мила познаваше добре и с който се задоволяваше вече осем месеца.

Долу на пейката дядо Насо хвърли последното парче хляб на кучето и погледна затворения прозорец на втория етаж, откъдето сутрин на сутрин слизаше същата жена с торба за пазар и същия уморен, но подреден ход.