Какво се случи със Силвиу в деня на инцидента в склада, когато целият град Пловдив му обърна гръб

Дъждът барабанеше по ламаринения покрив на складовата база за мебели на улица „Васил Левски" още от обяд, когато мотокарът на Силвиу Бъчваров поднесе на мокрия бетон и се преобърна върху палета. Падна от два метра и половина, с крак, затиснат под металната рамка. Болката му отне дъха.

Опита се да стане сам. Не успя.

Колегите от смяната се събраха около него, но никой не се приближи на повече от две крачки. Красимира, началничката на склада, беше първата, която проговори, скръстила ръце:

— Е, виждаш ли. Толкова години хвърчеше с тая машина като каубой, подиграваше ни се, като бутахме колички пеша. Я се виж сега.

Никой не я опроверга. Двама мъже от нощната смяна погледнаха часовника — беше точно шест без петнайсет — и тръгнаха към съблекалнята, сякаш нищо не бяха видели. Силвиу отпусна глава върху бетона. Стомахът му свирукаше — от шест часа не бе хапвал — а дъждовната вода вече се стичаше под тила му и капеше, капка по капка, върху яката му. Преброи девет капки, после спря да брои, защото кракът го простреля отново.

Тогава, иззад рафтовете с кашони за опаковка, се появи Деси, момичето от приемането на стоката — двайсет и две годишна, работеше от три месеца, онази, която никой не забелязваше на срещите.

— Сама не мога да вдигна тая палета, бе — каза тя и клекна до него, без да ще да изцапа коленете си в маслото от мотокара. — Ама мога да викам линейка и да седна до тебе, докато дойде. Я дай ръка.

Издърпа бутилка вода от чантата си — хладка, с етикет на лимонада, друго нямаше — и старо яке, което тросна под главата му.

— К'во ти пука? — процеди Силвиу през зъби. — Едва ме познаваш.

— Пука ми, щот си жив човек, затиснат под мотокар, а не кашон — отвърна тя. — И щот, ако аз бях долу, не бих искала някой да ме отмине с количката.

Остана до него четирийсет минути, докато дойде линейката от Областната болница — закъсня, щото пътят към Асеновградско шосе беше задръстен от дъжда. Разказа му за баба си от Асеновград, за кучето на съседите, което лаело цяла нощ, за нещо глупаво, което беше видяла в автобуса сутринта — дрънкаше, колкото да не го остави да заспи от болката.

Силвиу прекара два месеца в гипс, после още два в рехабилитация. Деси идваше почти всеки ден с термос чай и клюките от склада — кой с кого се заяжда, колко вдигнаха цената на палетите с МДФ. Красимира нито веднъж не му се обади.

Когато Силвиу се върна на работа през март, складът миришеше на същото — на рязано дърво и влажен картон, телевизорът в стола показваше същите новини за трафика по обяд. Но вървеше по-бавно между рафтовете и следеше по-внимателно кой какво носи — това го знаеше само той, никой друг не го забелязваше.

Един ден през април Деси остана сама на рампата за разтоварване, докато останалата част от екипа беше на проверка от пожарната. Мотокар, управляван от нов, временен служител, взел книжка преди две седмици, изгуби контрол на наклонената рампа и се насочи право към нея, с палет, натоварен с плоскости МДФ отпред. Тя нямаше време да се отдръпне — кракът ѝ се беше заклещил между две каси.

В този миг Силвиу се появи в края на коридора, прескочи празна количка и я дръпна за ръката секунда преди палетът да удари мястото, където беше стояла. Машината спря на метър разстояние, с колелото, смазало кашон с фурнир.

Деси седна на бетона, без да каже нищо, само стисна ръкава на якето му в юмрук, докато дишането ѝ се успокои.

— К'во зяпаш новия с книжката, бе — рече ѝ Силвиу накрая, дишайки тежко. — Да е ходил на още един курс, да му давам ключовете на мотокара ей така.

Красимира видя всичко от прозореца на офиса и не слезе долу. Седмица по-късно, на оценъчната среща, именно Деси стана и разказа пред директора от централния офис точно какво се случи в деня на инцидента със Силвиу — кой остана до него и кой си тръгна към съблекалнята точно в шест без петнайсет.

Директорът не каза нищо в момента, само записа нещо в бележника си. Месец по-късно Красимира беше преместена в друга база, в покрайнините на Пловдив — за новия ѝ пост никой в стария склад и дума не обели повече.

Силвиу поиска от Деси официално да поеме позицията координатор на смяна — с добавка от петстотин лева към заплатата. Новият служител с книжката още работеше там, никой не го беше изгонил, само му забраниха рампата за разтоварване до есента.

Договорът, подписан от двамата, лежеше в синя папка на бюрото на директора. Когато Деси го отвори за пръв път, ръката ѝ спря точно на реда с подписа на Силвиу, до нейния.