Заемната книга на Костадин

Костадин Ганев отвори тефтера на щанда в дюкяна си за резервни части на улица „Раковски" в Пазарджик и прокара пръст по последния ред. Осемстотин и петдесет лева. Дължеше ги на брат си от март, когато поръчката с турбини за камиони заседна на границата и трябваше някой да плати на място, в брой, докато стоката се размита.

Навън валеше ситен есенен дъжд, от онзи, дето мокри асфалта до блясък, а от съседния павилион миришеше на кебапчета — Верка, продавачката на щанда за храна, всеки ден в един и същи час пускаше скарата и целият вход на пазара се пълнеше с този мирис на въглен и мазнина. Костадин затвори тефтера. Брат му Емил не бе поискал парите нито веднъж. Идваше, пиеше кафе, говореше за футбол, за децата, но за дълга — нито дума.

Именно затова Костадин не спеше добре. Не защото Емил щеше да поиска, а защото знаеше, че няма да поиска дори ако затъне.

Тази сутрин му се обади дъщеря му Ивелина, която работеше като счетоводителка в Пловдив.

— Тате, Емил чичо звъня. Питаше дали не мога да му услугам с малко пари за наема на склада. Не искаше да те притеснява.

Костадин остави ключовете на щанда на тезгяха с такъв удар, че резена месинг подскочи.

— Колко му трябва?

— Не каза точно. Каза само, че ще намери начин.

Той знаеше какво означава това "ще намери начин" — Емил щеше да вземе кредит от бързите заеми на ъгъла до "Билла", където лихвата растеше по-бързо от плевел в двор. Преди три години съседът им от блока, чичо Славчо, беше направил същото за операция на коляното и накрая изгуби гаража си, за да плати лихвите.

Костадин затвори дюкяна в четири вместо в седем, качи се на старото си БМВ комби и потегли към склада на брат си, край пътя за Могилово. Там завари Емил да товари сандъци с резервни части сам, по риза, въпреки студа, защото не можеше да плати на никого да му помогне.

— Какво правиш тук в този час? — попита Емил, без да спре да носи.

— Дойдох да ти върна парите. Осемстотин и петдесет лева. От март.

Емил остави сандъка на земята.

— Забрави тия пари, брат. Виждам, че и на теб не ти е лесно с щанда.

— Не е въпрос дали ми е лесно. Въпрос е на дума. Ти ми услужи, когато синът ми имаше нужда от операция на зъбите преди четири години. Не питаше кога ще му върна. А сега стоиш тук, товариш сам като на двайсет години, и се самозаблуждаваш, че не се нуждаеш от помощ.

Тишина стоеше между двамата само секунда, докато дъждът тропаше по ламаринения покрив на склада.

— Взимам заем от "Кредитни решения" утре — призна накрая Емил. — Дванайсет процента месечно. Знам, че е грабеж, но нямам избор. Наемодателят иска парите до петък или ми взима склада.

Костадин извади телефона си и отвори приложението на банката. Показа екрана на брат си — сметка с малко над две хиляди лева, спестени за зимните гуми на комбито и за рождения ден на внучката му.

— Няма да взимаш заем от никого. Утре сутрин отиваме заедно в "Пощенска банка", тегля парите в брой и плащаме наема ти. А осемстотин и петдесетте, дето ти дължа, ги приспадаме.

— Не мога да приема това, Костадин.

— Не те питам дали можеш. Казвам ти какво ще стане.

Емил седна на един сандък и за първи път от години Костадин видя брат си да плаче — не с театрални сълзи, а с онова тихо треперене на брадичката, което мъжете крият зад грубост.

На следващата сутрин, точно в девет, двамата братя стояха пред гишето в клона на "Пощенска банка" на площад "Константин Величков". Костадин подписа теглене на хиляда и петстотин лева, задържа разписката в ръка и я подаде на Емил заедно с плик, в който бе прибрал и старата тетрадка с дълга.

— Разкъсай я — каза той.

Емил взе тетрадката, откъсна страницата с числото осемстотин и петдесет, направи я на парченца и ги хвърли в кошчето до входа на банката, докато една чиновничка ги гледаше с любопитство иззад гишето.

— Наемодателят ти чака до петък. Иди сега да платиш и да спреш да товариш сандъци сам по риза в дъжд.

Емил взе плика, стисна ръката на брат си пред банката — така, както се ръкуват мъже, дето не си казват много думи, но си разбират всичко — и тръгна към склада да си оправи дълга.

Костадин остана на площада, загледан в мократа настилка, в която се отразяваше избелялата реклама на близкия магазин за обувки. Извади телефона и написа на Ивелина едно съобщение: "Оправихме нещата с чичо ти. Ела в неделя на обяд, ще направя сарми."

После прибра телефона, качи се в старото БМВ и подкара обратно към щанда си, където Верка вече палеше скарата и целият вход миришеше на въглен и есен.