Къщата на баба Деница

На колана на старата ѝ престилка, тази на точки, винаги висеше една щипка за пране — не знам защо, но без нея ръцете ѝ изглеждаха непълни. Баба Деница живееше на последния етаж в блок до пазара във Велико Търново, а стълбището миришеше на зелева чорба и на нафталин от съседския килим, който всяка събота тупаха от балкона.

На седемдесет и три тя пресмяташе всичко на старите пари, после се поправяше и смяташе пак — защото пенсията й стигаше точно до двайсето число. А на двайсет и първо идваше внучката Боряна и носеше пакет кашкавал и малко пари, колкото да се оправи сметката за парно.

Боряна беше на двайсет и шест, работеше като касиерка в аптека на „Independentzia" и мислеше, че познава баба си наизуст. Знаеше коя ръка тя подава първа, когато влиза в църквата. Знаеше, че слага три лъжички захар в кафето, но само ако е сама — пред гости се прави, че пие без захар, за да не изглежда „разсипница". Знаеше гласа ѝ, когато разказва за дядо Христо, умрял преди единайсет години от инфаркт в двора, докато белеше орехи.

Онази есен Боряна дойде по-рано от обикновено — беше забравила ключовете от апартамента си и се отби да изчака брат си да се върне от работа. Вратата на баба ѝ беше открехната, защото бравата отдавна хлопаше зле и трябваше да я бутнеш с рамо. Боряна не я бутна. Застана на площадката и чу.

Баба Деница говореше по телефона с някого — вероятно със сестра си от Горна Оряховица — и гласът ѝ беше друг. Не този, с който говореше на масата, докато сипва боб. По-тих. По-стар.

— Казах им да не ме водят в онова заведение за стари хора — говореше баба Деница. — Петьо иска да продаде апартамента, преди да умра, за да не чака дялба. Каза ми го снощи, направо. Каза, че ще ми намери „по-удобно" място, а имота ще го продадем, докато цените са добри.

Петьо — това беше чичо Петър, по-малкият син на баба Деница, онзи, който винаги носеше ракия на празник и целуваше ръка на всички лели, но никога не остана за миене на чиниите.

Боряна стоеше на площадката, с ключа на съседа в ръка, който така и не го върна, и чуваше как баба ѝ продължава:

— Той иска нотариус до края на месеца. Казва, аз съм вече „товар". Не го каза с тази дума, но аз съм на седемдесет и три, не сто и три, разбирам какво значи „товар".

Нещо в Боряна се пречупи тихо, без шум — като клечка в джоб.

Тя не влезе веднага. Седна на стъпалото между третия и четвъртия етаж, там където съседката слагаше качета с кисело зеле през зимата, и зачака да спре разговорът.

Когато баба Деница отвори вратата с престилката си на точки и видя внучката си да седи на стълбите с пребледняло лице, не попита нищо. Само каза:

— Чу ли?

Боряна кимна.

Вечерта дойде Петър — чичо Петър, с новата си кола, дизелов "Фолксваген Пасат", паркиран наполовина върху тротоара, както винаги. Носеше документи в тънка синя папка и усмивка, с която обикновено продаваше нещо.

— Мамо, седни да поговорим спокойно — започна той, докато вадеше листовете на масата, върху покривката с бродираните розички, която баба Деница пазеше за Великден. — Нотариусът каза, че с пълномощно всичко може да стане бързо. Няма да се занимаваш с нищо. Аз уреждам всичко.

— Пълномощно за какво точно? — попита Боряна от прага, преди баба ѝ да успее да отговори.

Петър я погледна, сякаш едва сега забеляза, че в стаята има и друг човек.

— Това е семеен разговор, Боряна.

— Аз съм от семейството.

— Касае апартамента на баба ти. Трябва да се реши нещо за бъдещето ѝ, преди да стане късно.

— Късно за какво?

Петър остави химикалката.

— Знаеш колко е трудна зимата тук, стълбите, парното… В „Благовест" има чудесен дом за възрастни хора, персоналът е внимателен, има лекар на разположение…

— На колко излиза апартаментът, ако го продадеш сега? — прекъсна го Боряна.

— Това няма значение.

— Има, защото сметнах. Шейсет и пет квадрата, последен етаж, в центъра на Търново — деветдесет хиляди лева, най-малко. И домът в „Благовест" струва осемстотин лева на месец. Апартаментът покрива девет години престой там. А баба е на седемдесет и три. Къде отиват осемдесет хиляди лева разлика, чичо?

Тишина, в която чайникът на печката засвири по-силно от обикновено.

— Не е твоя работа — каза Петър, но гласът му беше по-тих.

Баба Деница, която досега седеше с ръце в скута, стана. Отиде до бюфета, онзи с резбованите дръжки, купен още от панаира в Пловдив през седемдесет и девета, и извади папка, която Боряна никога не беше виждала. Вътре — нотариален акт за апартамента, вече преписан.

— Преди три месеца — каза баба Деница спокойно, докато поставяше папката на масата до синята папка на сина си, — отидох при нотариуса сама. Прехвърлих апартамента на Боряна. С правото да живея тук, докато съм жива — това го нарекоха „запазено ползване". Чаках подходящ момент да ви кажа. Изглежда моментът е сега.

Петър пребледня толкова рязко, че дори ракията на масата изглеждаше по-топла на цвят от лицето му.

— Ти… защо? Защо на нея, а не на мен, не на брат ти…

— Защото тя не ме пресметна в лева за дом за стари хора по телефона снощи, Петьо. Тя седеше на стълбите и плака, докато ти планираше нотариус.

Петър събра листовете си бавно, без да каже нищо повече. На вратата спря, с ръка на дръжката.

— Ще съжаляваш — каза той.

— Единственото, за което съжалявам — отвърна баба Деница, — е че чаках толкова, за да разбера какъв си.

Вратата хлопна. Отвън, на двора, се чу как колата му подкара рязко, с онзи звук на гума по мокър асфалт, който остава в ушите по-дълго, отколкото трябва.

Боряна остана онази нощ. Сготвиха боб заедно, с лук от терасата, и баба ѝ каза, докато бъркаше тенджерата с дървената лъжица, сцепена на дръжката от години:

— Утре ще отидем заедно при нотариуса. Искам да видиш оригинала на документа. Не защото не ми вярваш, а защото някой ден ти ще трябва да знаеш къде стои папката.

На масата, до солницата с формата на кокошка, лежеше синята папка на чичо Петър — забравена, или може би оставена нарочно. Никой не я докосна до края на вечерта.