Connect with us

BG

Антонио и внуците на Кармен

Published

on

Казвам се Антонио, на седемдесет и шест години съм, вдовец, и от близо две години излизам с една жена от Пловдив, която срещнах на туристическа група в планината Родопи. Казва се Йорданка. Тя има приятелка, с която се вижда от над четирийсет години – Ирина, – и точно заради тази приятелка искам да разкажа какво видях отстрани, защото Йорданка едва ли ще го признае толкова направо.

Запознах се с Йорданка на един поход до хижа "Персенк". Бях облечен неподходящо, с нови обувки, които ми ожулиха петите до кръв, и тя ми даде лейкопласт от раницата си. От този лейкопласт започна всичко. Аз бях вдовец от четири години, живеех сам в апартамент до Тримонциум, децата ми бяха в София и Бургас и ме търсеха най-вече в неделя вечер по телефона. Йорданка също беше сама – мъжът й почина, синът й живееше в Германия. Започнахме да се обаждаме, после да се разхождаме по алеята покрай Марица, после да пием кафе в едно заведение до Стария град, дето сервираха баница с лук, каквато не бях ял от години.

Тя ми спомена за Ирина още в началото. Разказваше ми, че се виждат всеки четвъртък от повече от трийсет години, откакто и двете са били млади майки с колички в един и същ квартал. Че когато мъжът на Ирина починал преди осем години, Йорданка стояла с нея по цели нощи. Че когато на Йорданка й оперирали коляното, Ирина идвала всеки ден с готова храна в найлонов плик. Говореше за тази жена с такова уважение, че аз, честно казано, малко се притеснявах да не изляза някакъв натрапник в живота им.

Един четвъртък Йорданка отиде на срещата с Ирина в кафенето до пазара на "Съборна". Върна се вкъщи – аз я чаках да й донеса гроздова ракия от село, защото беше споменала, че й харесва – и я заварих да седи на кухненската маса, без да си е свалила палтото, загледана в чашата чай, останала недокосната.

Попитах я какво има. Тя ми каза, че се опитала да разкаже на Ирина за мен – за първи път на глас, след седмици обмисляне как да го изрече – и след пет минути Ирина вече й показвала снимки на внучката си с рокля за някакво парти в училище. Йорданка не се обидила веднага. Прибрала се, но по пътя усетила буца в гърлото, дето не можела да преглътне.

Не отидох да се меся. Реших си, че това си е тяхна работа, на седемдесет и три и седемдесет и една години жени, приятелки от толкова десетилетия – не е моя работа да им казвам как да си говорят. Но следващия четвъртък Йорданка не отиде на срещата. Каза, че има работа вкъщи. Виждах я как чисти шкафове, дето не са пипани от Великден. Знаех, че бяга от нещо.

Ирина й се обади вечерта. Йорданка седеше на дивана, аз четях вестник в другата стая, но чувах през тънката стена всяка дума. Каза го направо: "Опитах се да ти кажа нещо важно за мен и след пет минути пак говорехме за твоите внуци." Настъпи мълчание, дълго за телефонен разговор. После чух Ирина да се защитава – че и Йорданка говорела за децата си, че внуците заемали огромна част от живота й след като овдовяла.

Йорданка й задала въпрос, който после ми повтори дословно: кога за последен път са говорили за самата Ирина, не за децата й, не за Йорданка, а само за нея. Тишина от другата страна на линията продължи толкова дълго, че Йорданка попита дали връзката не е паднала.

Ирина й призна нещо, което Йорданка ми преразказа седмица по-късно, докато пиехме кафе на терасата с изглед към Небет тепе. Откакто мъжът й починал, Ирина се хвърлила изцяло в грижата за семейството на сина си – вторник водела внука на футбол, сряда помагала на снаха си с покупките, неделя обядвали всички заедно в апартамента й на "Дунав". Животът й бил пълен догоре, но почти всичко в него принадлежало на други хора. "Може би затова говоря толкова за тях – защото не знам какво да разкажа за себе си", казала Ирина.

Тази фраза свали голяма част от напрежението у Йорданка. Продължиха да се виждат всеки четвъртък, само дето сега преди да се разделят, си задават един въпрос: "А ти как си всъщност?"

Миналия месец Ирина дойде с нас на почерпка за рождения ден на Йорданка – седемдесет и трети. Настояваше сама да плати сметката, каза, че иска да почерпи "приятелката си и новото попълнение", както ме нарече през смях. По-късно, докато Йорданка отиде до тоалетната, Ирина ме погледна над чашата с мента и ми каза нещо, което не очаквах.

"Знаете ли, господин Антонио, синът ми притежава автосервиз тук, в Пловдив, на изхода за Асеновград. Аз му преотстъпих правата преди шест години, без нотариален акт, само на доверие, защото беше моя идея да го отворим и аз внесох първоначалните дванайсет хиляди лева. Оттогава не съм видяла и стотинка обратно, а той ми казва да не се притеснявам, че всичко е "в семейството"."

Йорданка се върна на масата тъкмо когато Ирина довършваше изречението. Не се престори, че не е чула. Каза й направо: "Ирина, ти четири години ми говориш за внуците, а никога не си ми казала това." Ирина сви рамене и промълви, че не искала да звучи като жена, дето се оплаква от собствения си син.

Три седмици по-късно Ирина дойде на четвъртъка с папка под мишница. Седна, поръча си лайка, както винаги, и извади документите на масата пред Йорданка и мен – договор за наем на помещението, съставен с адвокат на "Иван Вазов", и известие, изпратено с обратна разписка до сина й: занапред сервизът дължи наем от осемстотин лева месечно, ако иска да продължи да ползва помещението, което юридически още е нейно, тъй като прехвърлянето на дружествените дялове така и не било вписано в Търговския регистър.

Синът й се появи същата вечер пред блока й на "Дунав", без да се обади предварително. Йорданка го видя през прозореца, докато чакахме Ирина да слезе с боклука – тропаше по домофона, повтаряше, че това е недоразумение, че тя няма нужда от пари, че той работел там от толкова години. Ирина не му отвори веднага. Слезе чак след като си взе якето, слезе бавно по стълбите, и застана пред заключената входна врата на блока, от вътрешната страна, с ключовете в ръка.

Каза му през стъклото само едно: "От утре плащаш наем или освобождаваш помещението. Останалото ще си говорим при адвоката, не на тъмно пред входа." После се качи обратно, седна с нас на масата, доизпи си лайката, вече изстинала, и попита Йорданка дали в неделя има място за нея на семейния обяд – не при сина й, а у нас, при Йорданка и мен, защото, каза тя, доста отдавна не била питана как самата тя иска да прекара неделята.

Click to comment

Leave a Reply

Ваша e-mail адреса не оприлюднюватиметься. Обов’язкові поля позначені *

15 − сім =

Також цікаво:

EN38 хвилин ago

The $14,200 Lien My Mother Hid Behind the Toaster on Woodmont Avenue

My mother called me eleven times the week before she collapsed in the Kroger parking lot on Woodman Drive, and...

EN1 годину ago

The Window I Broke for Biscuit Cost Me $612

Two days after I pulled a Pomeranian out of a locked Durango, I got a certified letter from the car's...

EN4 години ago

The Last Porch Light on Willow Creek Road

Ruth Ann Calloway hadn't planned on going to the shelter that Tuesday. She'd only stopped by the Bradenton Feed &...

Storie di vita5 години ago

Qualche tempo fa, un mercoledì mattina, mi svegliai con mille pensieri per la testa

☕ Buongiorno e buon mercoledì! A volte basta un piccolo gesto per trasformare una giornata qualunque in un ricordo prezioso....

IT7 години ago

Il campanello che Teresa si è regalata da sola

Ho settantaquattro anni e vivo da sola in un appartamento di tre stanze a Bologna, secondo piano, balcone su via...

Storie di vita10 години ago

Mio figlio mi ha comunicato la sua decisione durante il pranzo della domenica, senza nemmeno chiedermi se fossi d’accordo.

«Mamma, io e Federica abbiamo deciso di trasferirci da voi. Così sarà più comodo per tutti!» Mio figlio mi ha...

Storie di vita10 години ago

Sono vedova da sei anni e lavoro come commessa in un supermercato vicino a Parma

«Mamma, perché non hai preparato niente per Serena? Lo sai che a quest’ora ha fame!» Mi ha rimproverata mio figlio...

IT11 години ago

Il mutuo di mia sorella e il prelievo che non ho più fatto

Mia moglie mi ha tolto la fiducia con un gesto che non ho visto arrivare, e io ancora adesso, alle...

ВСІ ПРАВА НА МАТЕРІАЛИ РОЗМІЩЕНІ НА САЙТІ ІЗ ПОСИЛАННЯМ НА ЗОВНІШНІ ДЖЕРЕЛА НАЛЕЖАТЬ ЇХНІМ АВТОРАМ.