Тъпанчето на автобус номер осем от Овча купел до центъра

Карам тази линия от единайсет години и мога да позная след първите две спирки кой ден ще ми е тежък. Онази сряда в началото на март го познах още на "Западен парк" — жена се качи и седна точно зад мен, на мястото до вратата, и през огледалото видях, че държи телефона си с два пръста, сякаш е нещо мокро.

Казваше се Илияна, разбрах после от разговора — не защото питах, а защото автобусът беше почти празен и гласовете се чуват. На средна възраст, с онова палто с изтъркани ръкави, дето личи, че е било скъпо преди много зими. Телефонът звънна на "Плиска", тя вдигна и от първата секунда се сви цялата навътре, все едно се готвеше за удар.

От другата страна крещеше мъж. Не разбирах думите, но тона го знам наизуст — карам автобус, чувам разни хора по телефона всеки ден, и този тон различавам веднага: обвинение след обвинение, без пауза, за да отговори. Тя каза само "Данчо, чакай" два пъти и не успя да довърши нито веднъж.

На "Патриарх Евтимий" се качи възрастна жена с пазарска количка и застана до нея, но Илияна не забеляза — гледаше през прозореца към остъклената витрина на "Билла", без наистина да я вижда. Държеше в скута си папка, кафява, от онези с ластик отстрани, каквито дават в нотариалните кантори. Не я отвори, само я стискаше с две ръце, все едно проверяваше, че още е там.

На спирка "Орлов мост" слезе рязко, без да довърши разговора — просто затвори. Аз спрях вратите, тя ми благодари машинално, с онзи автоматичен тон, с който хората благодарят на шофьора, без изобщо да го гледат. Слезе, застана на тротоара пред сградата на Съдебната палата и остана там — не влезе веднага, само стоеше, стиснала папката до гърдите си.

Забелязах я, защото същата спирка е и моята за почивка между курсовете — паркирам, пуша една цигара до будката за вестници и после карам обратно. Тя стоеше на десетина метра, гледаше телефона, който пак започна да звъни. Този път не вдигна.

Дойде млад мъж откъм булеварда, с якето разкопчано въпреки студа, и застана пред нея. Не крещеше — говореше тихо, но с онова наведено напред тяло, дето заплашва повече от вика. Чух само откъслеци, защото минаваха коли: "тя няма право", "работилницата е моя", "татко го каза устно, устно се брои".

Продавачката на будката, една жена на име Радка, дето познавам от години — взимам вестник почти всяка сутрин — ми каза после какво е чула, докато нареждаше стоката отвън. Мъжът бил зет на Илияна — женен за дъщеря ѝ Веселина от осем години. Свекърът на Данчо, бащата на Илияна, преди да почине миналата есен, оставил на хартия автосервиза на улица "Раковски" — този с трите бокса зад бившето кино — на името на дъщеря си, не на зетя, който десет години сменял маслата и оправял ходовите части там.

Данчо смятал, че мястото е негово по право — той работел там, той го вдигнал от нищото практически, докато старецът само влизал да пие кафе и да коментира футбола. Устно уговорка имало, казвал той, а Илияна отговаряла едно и също: баща ѝ написал завещание пред нотариус, черно на бяло, и то не се брои по устна дума.

Радка ми разказа, че точно затова Илияна отивала в Съдебната палата всяка втора седмица — не да съди зетя, а да събира документите за прехвърляне на собствеността изцяло на свое име, за да спре веднъж завинаги споровете за "какво е обещал баща ти". В папката, дето стискаше в автобуса, били актът за наследство, копие от нотариалния акт и разписка за платена такса от четиристотин лева за преоформяне на партидата в Агенцията по вписванията.

Онзи ден зетят я пресрещнал точно защото разбрал накъде отива и се опитал за последно да я убеди да прехвърли поне дела на Веселина на негово име — "за да остане в семейството", казвал той, а всъщност за да го контролира сам. Илияна не отговорила нищо в първите минути, само стояла с папката, стисната толкова силно, че кокалчетата ѝ побелели — това го видях аз, докато пушех цигарата си на пет крачки.

После бръкна в чантата, извади телефона и набра нещо. Чух само едно изречение, произнесено съвсем спокойно: "Адвокате, ще дойда сега, готова съм да подпиша." Затвори, погледна зетя си право в очите и каза, без да повишава тон: "Данчо, работилницата се прехвърля на мое име до петък. Веселина ще получи наем, ако иска да работи там, като всеки друг служител. Обади се на баба си, ако имаш нужда от съчувствие — от мен вече получи достатъчно."

Влезе в сградата, без да поглежда назад. Той остана на тротоара, вдигна ръка сякаш да я спре, но не тръгна след нея — само остана там, с якето разкопчано, докато студеният вятър от Витоша носеше листовки от близката будка по паважа.

Аз довърших цигарата, качих се пак на автобуса и потеглих към "Люлин". Не знам какво е станало в петък, дали е подписал документите доброволно или е дошъл съдебен призовач. Но помня едно: когато Илияна се качи следващия път на моя автобус, седмица по-късно, вече без папката, седна на същото място и този път телефонът ѝ звънеше — тя погледна екрана, видя чие е обаждането, и просто го изключи с едно движение на палеца, преди да продължи да гледа спокойно през прозореца към булеварда.