Жената от третия етаж на улица „Пирин“

Казвам се Весела и от три години работя като нощна портиерка в блок на улица „Пирин“ в Пловдив — стар панелен вход, асансьорът вечно развален, а на партера мирише на лук от съседния апартамент, където баба Станка готви чак до полунощ. Виждам много неща през тия нощни смени. Хора, които се прибират рано, хора, които не се прибират въобще. Но тази нощ беше различна, и затова още я помня в подробности.

Беше около единайсет, когато един човек почти буквално се блъсна в мен на входа. Млад мъж, едър, с черно кожено яке, миришещо на цигари. Погледна ме и попита рязко:

— Момиче минало ли е оттук? Деветнайсетгодишно. Руса коса, синьо яке.

Нещо в гласа му не ми хареса. Казах му, че не съм видяла никого, и той хукна по стълбите нагоре, без да дочака асансьора.

Апартаментът на третия етаж беше на жена, която познавах само бегло — Нина. Знаех с какво се занимава, всички в блока го знаеха, макар че никой не го казваше на глас. Нощем идваха мъже, сутрин тя излизаше да купи хляб и кисело мляко от магазина на ъгъла, като всяка друга съседка. Телевизорът ѝ винаги работеше до късно — през вратата се чуваха новините по bTV, после някакъв турски сериал.

Онази вечер обаче от апартамента ѝ не се чуваше телевизор. Чуваше се друго.

Стоях долу на портиерската маса, когато горе изтрещя звънецът на вратата на Нина, после мъжки глас, който викаше едно и само едно име: „Емма! Емма, отвори!“ После три удара по вратата, тежки, сякаш с юмрук, не с кокалчета.

Качих се на площадката между втория и третия етаж, без да се показвам напълно — само достатъчно, за да виждам вратата на Нина. Гласът ѝ отвътре беше спокоен, твърд:

— Няма момиче тук.

— Нина, това не е твоя работа. Пусни момичето навън.

— Няма момиче тук — повтори тя.

Мъжът замълча за няколко секунди. После каза нещо, от което стомахът ми се сви:

— Помисли добре. И на тебе не ти трябват неприятности.

Слезе надолу, покрай мен, без да ме забележи — или без да му пука. Миришеше на бира и на нещо друго, сладникаво, като парфюм на жена, но не неговия.

Останах на площадката още малко. През процепа под вратата на Нина се виждаше сянка — две сенки, неподвижни. После долових шепот, но не разбирах думите.

По-късно, доста по-късно, когато вече бях слязла пак долу, Нина отвори вратата си само на педя и ми махна с ръка да се приближа.

— Весела — каза тя. — Ако пак дойде тоя, не му казвай нищо. Ако ме питат горни съседи, ако питат квартирантите — няма момиче тук. Разбра ли ме?

Кимнах. Не ми обясни повече, а аз не попитах. Имаше нещо в лицето ѝ — не страх, по-скоро решителност, каквато не бях виждала у нея преди.

Телефонът ѝ звънеше. През вратата се чуваше — три, четири пъти, после пауза, после пак. На едно обаждане отговори, доловях само фрагмент:

— Не, довечера не работя. Не — пауза — вече не.

Около четири сутринта, когато вече почти бях задрямала на стола си до портиерската маса, пред блока спряха два автомобила. Една сива „Дачия Логан“ и след нея бяла „Шкода Фабия“ с някакъв надпис отстрани, не успях да го прочета добре от тъмнината. От колите слязоха четирима — една жена на около четиресет, двама мъже с елеци, и един в полицейска униформа.

Качиха се направо на третия етаж. Чух гласове, после отваряне на врата, после стъпки — повече стъпки, отколкото бях чула цяла нощ. След около двайсет минути слязоха всички заедно. Между тях — момиче, съвсем младо, с тънко яке и малка чанта, вървеше с наведена глава, но вече не изглеждаше уплашено, както сигурно беше изглеждало по-рано.

На изхода момичето спря за секунда и погледна към Нина, която стоеше на прага на входа, загърната с халат върху нощницата. Не чух какво точно си казаха — бях нарочно останала на разстояние, не ми влизаше в работата — но видях как Нина протегна ръка и момичето я стисна, бързо, силно, преди да се качи в колата.

След тая нощ не видях Нина с мъже повече. Нито веднъж. Апартаментът ѝ светеше все по-рядко вечер, а когато светеше, беше тихо — без тежки стъпки по стълбите, без звънец в единайсет часа.

Няколко месеца по-късно я срещнах на стълбите с папка в ръце — нещо официално, с печати, приличаше на договор за работа. Каза ми само, че вече работи в някаква организация, която помага на жени в беда, някъде в центъра, близо до Съдебната палата. Не попитах повече.

Миналата есен, когато листата от чинара пред блока вече бяха паднали и чистачката ги събираше всяка сутрин с метлата, видях Нина да слиза с кашон — изнасяше последните си неща от апартамента, продавала го беше. Каза ми, че се мести по-близо до работата си. Преди да затвори вратата на входа зад себе си, спря и ми подаде плик.

— За теб, Весела. За тогава.

Вътре имаше бележка и малка сума пари — колкото да не ми е излишно неудобно да ги приема, но достатъчно, за да разбера, че го мисли сериозно. На бележката беше написала само: „Весела — момичето се казва Деси, завърши фризьорски курс миналия месец. Ако пак дойде някой да пита — обади ми се direct, номерът е същият. Благодаря. Н.“

Прибрах плика в джоба на униформата си и излязох да проверя дали пощенската кутия на блока пак не е задръстена с реклами, както всяка сряда.